Image: Moss Epiphyte @ Raniformis
Колко епифити може да събере душата ти?
И как ще ги подбереш: по цвят, големина, чувства или скала на не-паразитизъм?
Обичам въпроси. Ти просто ме прострелвай с отговори.
Image @: somewhere from Internet
Никога не съм писал какво и защо е било, тъй като винаги е по-важно всичко да бъде живо в съзнанието и душата ми.
Много неща се променят и това е много нормално.
2011 определено бе… интересна година.
Заради всичко, което се случи.
Абсолютно всичко, което се случи. И може би няколко неща, които не се случиха… макар, че честно казано, тях дори не си ги спомням.
2011 остава в историята с под графа “мед” поради фактори, които сам предопределих и други, които сами дойдоха при мен и се случиха.
Може би защото някъде там, в дълбините на съзнанието си, съм ги искал…
2011 е тази, (в) която:
Посрещнах с тотално непознати хора (което беше едно много интересно изживяване);
Бях три! пъти в Амстердам и други градчета на Холандия (като преди това не бях ходил никога в Холандия ;);
Срещнах се с моите fellas в Амстердам! (Някои неща и хора просто остават и се събират!);
Срещнах се с приятелка, която не бях виждал от 4 години!;
Чух гласа на приятелка, която не бях виждал/чувал от 10 години!;
Бях в основата на създаването на AIESEC Софийски университет;
Напуснах първата си платена работа като професионалист в PR бранша;
Смених жилището си;
Пътувах общо седем пъти извън БГ (3 х Холандия; Турция; Румъния; Македония; Полша);
Започнах да пиша по-често;
Фасилитирах първата си национална конференция;
Фасилитирах първата си международна конференция;
Открих, че алтернативните филми събират хората по един много специален начин;
Запознах се с много на брой и много на качество хора (което не се среща често);
Видях се със забравен на пръв поглед човек;
Бях на първия си open air fest, който стана closed заради един силен вятър… (2012, be good and bring Elevation back!);
За първи път в живота си спах на палатка;
Се убедих, че родителите ми са пичове (за пореден път);
Открих, че ми е добре да давам (повече от колкото да вземам);
Бях на стоп в Сърбия и не стигнах до крайната дестинация, ала стигнах до някъде и пих сръбска бира!;
Бях на ферибот за Румъния! (Феррррррррррррреееееееееееййййййййййййййййййй);
Направих място в сърцето си за още едно специално-лудо същество!;
Открих сродна душа;
Позволих си да бъда щастлив много много време!;
Появиха се хора, които харесваха това, което пиша (и се надявам още на моменти да го харесват) :);
Убедих се за поредна година, че ония двамата и тя са … хората! И ми е мед с них!;
Научих се, че да подценяваш хората не е добра идея. В нито един момент!;
Пътувах до Сърбия само за да ям плескавица ;);
Открих за пореден път, че има хора, които не ме харесват. Хубаво е, защото явно продължавам да правя забележими и хубави неща в живота си;
Ме мислеха за испанец, португалец от северната част на страната и ирландец (но не и за българин);
Бях безсилен, особено когато близките ми страдаха;
Прераждах се много пъти;
Бях на циганска сватба в Македония;
Бях chair на първата локална конференция на АИЕСЕК СУ! (което е една от причините за събитето два реда по-надолу);
Имах планове да продължа извън България;
Станах 23-ят президент на AIESEC България! Запомнящо се събитие, чийто отзвук едва предстои да усетя!;
Намерих време да обичам живота повече.
2011 е мед. Изпълнена със сладки и горчиви картини, които дадоха толкова много и различни цветове на живота ми. Ако се откриваш в горните редове, направи ми услуга: усмихни се и вярвай, че 2012 ще бъде още по-добра!
А как аз виждам 2012 ли? Интересна! Мноого интересна и предизвикателна!
Image: Smoker @ lostship
и пасивен пушач.
Една дребна останка от ябълка с кръв по отделните страни. По подобие на жалко нарисуван конус с червени линии по стените си тя рисуваше неговия живот.
“Ева я е открила и я взела в ръцете си” помисли си, без да отделя отлетялото си от стола тяло.
“Това е причината да има кръв. Как не се сетих по-рано.”
Бого продължи да работи над проекта, който беше започнал предишната нощ. Наричаше се “Life time боклук”. Цялостната му идея бе да направи една линия на живота си, какъвто го познаваше и помнеше и да се опита да си представи накъде тръгва след това.
“Аз съм дизайнер на собствената си шибана съдба и заради това ще го нарисувам по най-прекрасния начин”.
Знаеше, че това е заблуда.
Едно време, в далечното и всъщност близко минало му се подиграваха, че рисува хората с квадратни глави. Собствените му родители се грижеха за това “квадратната” му представа за света да не се свежда само и единствено до тази фигура и той бе благодарен за този техен дар.
Мразенето на математиката го направи перфекционист. Той смяташе, че 1+1 е равно на 3 и в това няма никакво съмнение. Именно заради това никога не беше доволен от постигнататото и гледаше само напред, към другото.
“Life time боклук” трябваше да идейното представяне на един прекрасно/пропиляно/жадно/странно/спонтанно изживян живот.
“Там, накъдето съм тръгнал май няма да им трябва да съм цял” помисли си и продължи да рисува с четката си.
Червено и черно, розово и синьо се смесваха, за да изградят най-добрата комбинация, с която той един ден щеше да се похвали.
“Ще обичам и ще греша. Ще падам доста пъти, само за да им доставя удоволствие. Ще се изправям, както никога преди, винаги с усмика на лице. Ще създавам нови и нови грешки, за да бъда винаги по-добър.
И никога, никога няма да забравя от къде тръгнах.”
Все пак, скъпи герои, сърцето, душата и умът винаги ни пращат там. Рано или късно.
|Image: In a hurry @ DianaCretu
Бързаш.
Всички влакове, които някога са били създадени за да пребродят тази проклета държава, вече не те чакат.
Всички автобуси, с които повечето екзотични местенца се превърнаха в реалност, почти изчезнаха и сега тя трябва да побърза.
Всички самолети са излетели от сърцето, за да стигнат до душата на почти-еротичния поглед на проститутката от канала.
“Всички възможни начини да си отидеш са налице. Замисли се какво би пропуснала, когато отново бързаш и си тръгнеш.
Какво ще стане, когат аз изляза от омагьосания кръг и намеря за по-добре да не се обадя. Никога повече?
“Аз… трябва да тръгвам. Бързам. Съзнанието ми не е тук.”
Поражда се поредния вечен въпрос: ако съзнанието не е тук, къде е сърцето?
А където е сърцето, там ли е душата?
Въпроси.
Изпивам още една глътка леко минерализирана вода. Не за друго, вътрешностите ми вече са с достатъчно наслагвания от скрити емоции, прикрити чувства и лъжовни мисли.
А тя бърза.
Бърза към своето собствено избавление, което е нереално.
Бяга от моето влияние, което е разбираемо.
Бърза, за да научи уроците на живота.
Бяга от това, да го направи по трудния начин – тук, заедно с мен.
Бърза към илюзорно добре устроена постройка с празни стаи и спомени.
Бяга от запълването на всикото това нещо с някого, с когото си струва.
С мен.
Бързината, скъпа, ще ти докара низ от преживявания, които най-вероятно ще си струват.
Бягането, от друга страна, ще те спаси от най-сладкия грях, от най-сладките преживявания и моменти, които ще разрушат душата ти, за да възкръснеш отново.
Това ли искаш?
|Image: Mother and Child @ SYK4NG
Здравей скъпа.
Самотата е странно нещо и едно от най-нормалните (за радост и тъга) човешки състояния.
Хубаво е, когато я имаш в малки дози, за да ти напомня коя си, по какъв път си поела и как не искаш тя да е твой постоянен спътник.
Лошо е, когато я приемеш като начин на живот. Ала ти не си тръгнала по този път, което може само да ме радва.
Скъпа,
четири десетилетия плюс още една специална година отгоре са значителен брой календарни дни, в които без съмнение си съградила, разрушила, обичала и мразела много отделни животи. Процеси безкрай, които са наши постоянни спътници в кръговрата на живота.
За мое изключително огромно щастие, си създала само един – моят. За което, както можеш сама да се досетиш, и най-голямата благодарност е излишна. Защото всичко, което някога е трябвало да знаеш за мен, вече го знаеш. Защото само с един поглед четеш цялото ми аз. Нещо, с което никой в този свят не може да се похвали. А и честно казано, не ми се иска да го прави.
Скъпа,
дните минават по странен начин – понякога хубав, изпълнен с много животи, за които трябва да се грижиш, понякога по-лош – когато осъзнаваш, че социалното същество в теб е наред да играе ролята на “нуждаещия се”.
Не съм до теб, там и сега, ала винаги знаеш, че в обетованата земя, криеща се отляво на прорязаното ми тяло има една огромна поляна с ярко зелена трева, дървета с вкусни плодове и много слънце.
Това е твоето място. И винаги ще бъде.
Помни и не забравяй, че героят, когото преди едно известно време пусна да игреа своята роля на тази Земя, те помни и никога няма да остави огромната поляна просто да повехне.
Защото една усмивка му е достатъчно, а един телефонен разговор – добър повод да пусне душата си да лети и да знае, че си добре.
Наслаждавай се на този ден, защото е специален.
Чудиш се защо?
Вдигни телефона и се убеди сама.
02.11.2011
01:30
малко по-късно, ала по-добре от никога
|Image: My two beautiful boys @ Methamphethamine
Тази история разказва едни определен моменти от живота на три човешки същества – Бого, Ния и Слаш.
Тази история, представена без нито една кръпка или сменена част, бе записана първо от мен – Разказвача. Премина през три етапа – съществуването на Слаш, което бе документирано в продължение на няколко седмици, както и две интервюта – от Бого, познат още като Кучия син, и пленяващия разговор, който проведох с Ния.
Историята на Слаш е жалка. Най-голямото впечатление и вдъхновение, което причиних на поетичната си душа бяха разговорите ми с Кучия син и неговото момиче. Частите, които ще разпределят как точно да бъде предаден този разказ, че ще бъдат от нещастно към хубаво и ще завършат с красота. Структура, позната на хората още като един проект, носещ името живот.
Разказвача
Среща първа: Слаш
Както всяка делнична сутрин, Слаш се събуди потен и с големи сенки под очите. Огледа се в огледалото, а самотният му образ ставаше все по-празен. Изми си лицето и пусна малко хип-хоп, с което се залъгваше, че денят му става по-добър. Огледа се. Намери очилата си и ги сложи, а мисълта, която го придружаваше всяка сутрин отново му напомни:
“Слаш, копеле, дали да не смениш стъклата с розови? Или просто да спреш да бъдеш актьора, който си? Не ти отива”.
“Майната ти” бе коментара му на глас. Неориентацията в скромното му жилище – подарък от домакинката на блока – приключи с намирането на пакета черно злато, внос от Румъния.
Слаш сви една цигара по детския начин, който много обичаше, и се отправи към балкона. Там бетонния ад на града го поглъщаше и той се превръщаше в преебаното човешко същество, което всъщност бе, ала толкова много се опитваше да скрие.
Всяка една сутрин, на този балкон, след изпълнението на всички порядки, които си бе създал, той започваше да мисли за едно единствено нещо, което бе по-голямо от измисленото му его: започваше да мисли за деня, в който я изгуби.
Диалозите, които обикновено си водеше го малтретираха като строгия пастрок малко дете. Всяка една проклета сутрин.
“Как я изпуснах. Защо бях такъв глупак? Та аз съм най-големия и най-готиния, аз съм най-добрия майстор на изкуството в този град. Как позволих на този глупак, който е нищо повече от мен, да я измъкне под очите ми. А отделих толкова много време. Толкова много време на това да се боря за нея, без дори тя да го осъзнава.
“Пич, не се заблуждавай. Ти си жалък, измислено голям и заоблен герой, който бива поглъщан всеки един момент, в който реалния живот почука на вратата. Може да си голям майстор на изкуството, ала това е само когато си на сцената. Когато слезеш там, долу, сред тълпата, ти се превръщаш в нищожеството, което обикновено си. Няма спасение за теб.”
Кой е прав и кой крив, Слаш никога не можеше да разбере. Въпреки, че дълбоко в душата си знаеше, че второто му аз е истинската му същност, а не измлишльотината, която показваше пред хората.
“Преди бях жалък, да. Но сега съм затънал още повече, поне в собствените си очи. И всичко това заради онзи Кучи син, който така и не успях да унищожа още когато му беше времето.”
Обикновено така приключваха диалозите на нашия герой. След това деня, който за него се превръщаше в театрална сцена, където той трябваше да покаже измисленото си аз, се изнизваше. За него смисъл съществуваше само когато се видеше с Нея или чуеше гласа й. Обикновено това се случваше все по-рядко, имайки предвид многото фактори, основният който бе, че Тя вече е с Кучия син.
Ала за Слаш да я види и да се опита да налее още от фалшивата си мъдрост във все още невинно-детското й съзнание бе задача с изключително важен приоритет. Така той смяташе за възможно да спре връзката й със Сина и да се опита отново трайно да се настани в душата й.
Душа, в която Слаш никога не е бил и никога няма да бъде.
С цел да компенсира това, от време на време, когато нямаше възможност да я види, той отиваше до квартала й, където пишеше на стената на дома й. Разни скрити съобщения с ясни мотиви. В тези специфични моменти, когато той отправяше всички тези специални послания, тайното му желание бе Кучия син да види всичко това. Една единствена цел го водеше: Сина трябваше да знае, че Слаш не се е предал и че ще продължава да я преследва, докато Тя не е негова.
Защото Той е Слаш.
Защото е най-добрият актьор на сцената!
Защото си мисли, че е красив!
Защото измисленото му самочувствие се гради на стълбове от сол, за които (не) само той знае.
Защото Тя му бе отнета.
Защото е най-измисленият герой, раждал се някога в този град.
Защото най-ценното нещо за него е маската, която използва всеки божи ден, за да направи впечатление на изключително интелигентно и добро дете.
Край на среща първа. Преди началото на среща втора и трета.
Историята на Слаш е жалка и това задоволи проучването ми, което сложи и неговия край. С цел да придобием по-голямо впечатление около връзката на тази пиеса,носеща бранда All Star, трябва да се запознаем с Кучия син и Ния.
Поканих ги в студиото си на горния етаж в една изоставена арт къща. Квартала е един от най-мръсните, ала това не пречи на двамата ми гости да дойдат, за да разкажат те тяхната гледна точка.
Честно да си призная, когато бях назначен да наблюдавам жалкото съществуване на Слаш, ме стана яд. На Кучия син!
Че мизерията на Слаш е пълна бе повече от ясно, но някак си ми стана жал за този измислен герой. Първоизточник на тази лека ненавист бе аурата на някакъв си Кучи син, когото дори не бях виждал до момент!
Всичко се промени, когато Кучия син пристигна с Ния.
Хората, които говорят за Големия взрив са в очакване на един нов такъв. Избухването на Слънцето.
Е, от момента, който този проклетник мина през вратата на студиото ми, аз го видях. В очите му!
Очите на Кучия син символизираха взрива на Слънцето. Срязваща емоция премина през артериите ми.
Среща втора и трета
“Здравей. Аз съм Бого. Хората, които не ме харесват, обикновено ме наричат Кучия син. Това, тук до мен, е Ния. Ния винаги я харесват, заради … какво да ти говоря, просто я погледни. Разбрахме, че искаш да чуеш нашата история, която да преплетеш в историята на онзи нещастник. Това, което искам е, Ния да влезе първа при теб. Не искам да развалям мнението й за онази празна летяща торбичка, така че ще остана последен. От мен ще чуеш реалността. Но нека Ния влезе първо.”
В един момент се зачудих. Как, по дяволите, си позволяваше този кучи син да говори така пред нея. Всеедно тя не съществуваше. В последствие осъзнах, че Ния не говори на диалекта, който двамата с Кучия син разбирахме. Това някак си ме доближи повече до все още омразната му за мен същност. Как продължи нашата връзка не е тема на този разказ, затова ще продължа с Ния.
Image @ Мони Варсано/ откраднато от Webcafe
- Каква искаш да станеш като пораснеш?
- Мъж.
- Да не мислиш, че е лесно?
- Рядко е.
Не съм гледал филма все още, но този диалог…
Скоро ще се поправя.
Image @ bittersweetvenom
Светът се преобърна за един момент.
Всичко, което бе съградено до сега изчезна за една милисекунда. Изчезна за единица от време, която дори не бе измислена. Всичко!
На покрива на света този процес дойде с лек лаг. Стоях там, на върха, когато всички около ми пиеха бира, пееха и танцуваха. Някои даваха на душата си и малки частици опиати, които щяха да ги приспят завинаги.
- Забавно е, не мислиш ли?
- Че кое му е забавното? Че утре вече няма да ни има? Че всичко ще изчезне? Я майната ти!
Усмихнах се. През всичкото това време не бях прозрял защо това същество е до мен. Мислех че знам, ала трябваше да се случи нещо по-специално, за да ми докаже, че съм в голяма грешка.
- Че какъв специален повод от края на света – помислих си на глас. Тя, разбира се, ме изгледа с вълчи поглед, а после просто седна на Земята и заплака.
- След три дни е Коледа – казах. – Мисля, че тази година ще празнувам, както казват, на едно по-друго място.
Усмихнах се и отпих една глъдка от любимата си напитка.
- Ти си луд.
- О, да. Важна е интерпретацията. Когато кризата настъпва, всичко се пречупва през малките молекули, които сме. Скъпа, ти си молекула! Това е то!
- Я се чукай! Не искам да те виждам повече! Отивам си… – каза, и тръгна надолу, по хълма.
Идеята, че това не се случва за първи път, ме накара да се почувствам подготвен. Времето, което никога не стигаше, а в този момент това бе буквално, ме научи да бъда в сам в по-специалните моменти от съществуването си. Като този.
Отпих още една глътка, погледнах на юг, вълна все ощя нямаше.
На север земята беше цяла. Явно още бе рано.
Погледнах към танцуващите малко по-долу хора. И тогава я видях.
Нея! Цял един живот, посветен на това да зърна най-перфектното. Цял един живот на гледане и взиране в души – някои бели и чисти, като детски поглед, други тъмни и мрачни, като ръцете на вещица.
Разтърках очи, защото не разбирах: в Рая ли бях или просто погълнатия дим в гърдите ми вече се бе изкачил до ума ми.
Не. Това бе просто Тя.
Беше около -15, а тя бе гола до кръста. Райска студенина, която правеше зърната й да изпъкват още повече.
“Най-прекрасните гърди в живота ми… и то точно сега” – казах на глас и тръгнах право към нея.
Tя, разбира се, ме забеляза. Бях от малкото странни хора с къси панталони, тениска с винил и лятна сламена шапка. Пазеше ме един пуловер, оплетен едно време от баба, та да ми грее душата, когато най-много имах нужда от това. Приближих се, отпивайки малки глътки бира и държейки догарящия в ръката си. Тя ме изгледа очудено.
Спомням си, че когато застанах пред нея, на около педя растояние, тя изстреля двете си очи към мен от глава до пети. После продължи да гледа право в очите ми. Около 5 минути, може би малко повече или малко по-малко. Най накрая каза най-чаканото от мен изречение:
- Защо, скъпо момче, те намирам чак сега?
Огромна усмивка озари лицето ми. Мисля, че никога не се бях смял така в живота си. Преди да изрека каквото и да е било, тя хвърли бирата си на земята и пъхна глава под пуловера ми. Издърпа се нагоре и изравни челото си с моите устни.
- Перфектната височина, не мислиш ли? – казах, и я целунах по челото.
- Всички до сега бяха винаги по-ниски. Всичко в живота ми е било толкова ниско – чувства и моменти. Сякаш са минали векове. Защо, кажи ми защо?
Огледах се.
- Момиче – казах, и поех черната й коса в ръцете си- цял един живот посветих на това да те намеря. Както разбирам, ти си правила същото. Съдба, момент, точно място, наречи го както искаш. Имаме… опитах да видя часовника си, ала тя дръпна ръката ми надолу. Към едно по-топло място.
- Остави. Не искам да знам нищо повече. Ти си тук, а ние буквално сме едно. Това е, което има значение. Мило момче, обещай ми само едно: когато отидеш в Рая ме потърси. Попитай за мен. Знам, че това място е огромно, ала връзката, която ще започнем тук, ще остане.
- Как да те намеря, като не знам дори името ти?
На този въпрос, тя ме погледна с най-прекрасните две точки и започна да ме целува. Най-страстната, пропита с нейния аромат, чувства и емоции и сякаш доставена от ангели ЦЕЛУВКА, която някога бях изпитвал. Това продължи много. Може би половин час, може би по-малко. Не помня.
Последния ми спомен от последния ми земен ден е тя, която се отдръпна от мен и казва:
- Това е моят знак. Търси го. Имаш цял един Рай!
Отпих още една глътка, последен път. Наслаждавах се на гласовете около мен, докато Тя опря глава до моята.
Със сърце от мед ангела просто полетя с инерцията от удрящата ни вълна.
А аз – аз тръгнах на едно от най-дългите пътешествия в съществуването си!
Image: Theater @ owl-eyes
Добре дошли в Театъра на живота!
Сцена първа:
Неуловените моменти в живота ни се превръщат в това, което бихме желали да видим най-много!
Несбъднатите желания ни отправят към път незнаен, който обикновено ни връща там, където всичко започва.
Неистово остава желанието да сме господари на времето и да върнем часовника в желаната посока.
Непредсказуема остава желаната посока, която рано или късно ще поемем.
Втора:
Звуци, които създават тишина.
Парадокс в червено-черно, който измъчва душата на поета.
Цял един живот като чисто снежен А4 лист хартия.
Кутия от граници – ни повече, ни по-малко.
Перфектната посока, в която нещата се случват по най-неперфектния начин.
Три. И една четвърта, скрита от тях.
Тя пее. Невидими звуци.
От другата страна са Те, които го желаят и търсят най-прекия път до неговото сърце.
Те го искат, с цялото си 3rd base същество, ала имитират недосегаемост.
Объркан свят, в който най-искрените желания стоят непокътнати.
Заради всички, които гледат.
Заради сложното съществуване, което си мислим, че водим.
Заради Нея, която ни дебне на всеки ъгъл.
Трета:
Представи за живот, които обикновено нямат дори и минимален процент покритие с реалността.
Какво е реалността? А?
Тя крещи името ми и същевременно не се интересува от душата ми.
Тя прекосява мостове и граници, за да избяга от мен.
Основният въпрос е: защо ти, същество, не осъзнаваш, че бягството е от самата теб?
Четвърта:
Живот.
Илюзия.
Егоизъм Господство – единствената дума, която описва сегашното време.
Границите, ако изобщо ги има, са научно доказани спирки.
Лошо е, когато се задържим на едно място, в една душа, повече от необходимото.
Хубаво е, когато го осъзнаем.
Знай едно: най-ценното нещо в този илюзорен свят е да знаеш кога да напуснеш.
И кога да останеш.
